Този институционален сюжет е в напреднала фаза в българската държавна система. Причината да го описвам не е за да заклеймявам участниците в него, нито създалите го в изминалите две десетилетия управляващи политически партии. Единствената причина за описанието му е фактологична. Тя свързана с една обективна закономерност. В държава, в която формално има независимост на властите и баланс между парламентарната, изпълнителната и съдебните власти, кастовизацията на публичната сфера неизбежно поражда огромно обществено напрежение. Колкото повече се затваря кастата, която консумира държавната власт, колкото повече се централизира разпределението на икономически ресурси, толкова повече се болшевизира обществото.

Какво следва след популизма в България? Как ще се промени животът на следващите няколко поколения и кои ще са факторите, които решават дали гражданите на дадена държава ще живеят добре? Намираме ли се в повратен момент от политическата история на човечеството, такъв, в който хората изобщо, незави симо дали „обикновените“ или „необикновено овластените“, ще вземат все по-малко решения? Доколко политическите и социалните процеси са обективни и доколко можем да ги управляваме? Какво зависи от нас?

Предлагам ви варианти на отговори на тези и редица други въпроси както в предговора на тази книга, така и в главите след нея. Важно е уточнението, че „Новата държава“ не е и няма претенции да бъде научна разработка. Моля към нея да не бъдат прилагани научни критерии. Смятам за коректно тя да бъде определена като популярна политология, тоест като политогична интерпретация предназначена за хората извън света на социалните науки.